Когато промяната е твърде плашеща: защо се връщаме към познатото

В терапията често говорим за възможността за промяна. Хората идват с надеждата, че нещо може да стане различно — в отношенията им, в начина, по който се чувстват, в живота, който водят. Терапевтът също носи тази надежда.

Но понякога работата ни среща с един труден въпрос: какво се случва, когато промяната, към която се стремим, не е възможна в този момент?

Този въпрос ме занимава и като терапевт. Има моменти, в които е необходимо да признаем границите на възможното сега. Без веднага да приемаме, че терапевтът не е достатъчно добър, че човекът не полага достатъчно усилия или че семейството „не иска да си помогне“.

Понякога промяната носи заплаха, за която още няма достатъчно думи.

Можем искрено да желаем облекчение и същевременно да се страхуваме от живота, който би станал възможен след него. Как ще изглеждат отношенията ни? Ще останем ли близки? Какво ще се очаква от нас? Ще разпознаваме ли себе си?

Познатото, дори когато ни причинява болка, има своя предвидимост. Знаем какво следва, как да реагираме, какво да премълчим и как да се предпазим. В тази повторяемост може да има усещане за контрол и сигурност. Промяната разклаща именно него.

Затова понякога правим крачка към различното, усещаме надежда, а след това се връщаме към стария начин. Това връщане може да ни обезсърчи. Но то заслужава и любопитство: какво се оказа толкова трудно в новото? Какво успя да ни даде познатото, макар и болезнено положение?

Когато „съпротивата“ всъщност ни пази

Понякога онова, което отвън изглежда като нежелание, саботиране или липса на мотивация, е начин човекът да се защити от промяна, която все още преживява като прекалено опасна.

Старият модел може да причинява страдание, но същевременно да пази важна връзка, усещане за принадлежност, позната семейна роля или представа за самия себе си. Ако се опитаме просто да го отнемем, без да разберем какво защитава, човекът може да остане без единствения начин, по който досега е успявал да се справя.

Това не означава, че болезненият модел трябва да бъде запазен. Означава, че преди да търсим как да го променим, е важно да разберем защо е възникнал и какво продължава да прави за човека или семейството.

В отношенията промяната рядко засяга само един човек. Когато някой започне да поставя граници, да изразява потребности или да заема различно място в семейството, останалите също се срещат с необходимостта да отговорят по нов начин. Установеното равновесие се раздвижва. Онова, което за един е облекчение, за друг може да бъде преживяно като отдалечаване, загуба или несигурност.

Така в едно семейство могат да съществуват едновременно желание за промяна и силна потребност всичко да остане същото.

Как терапията работи, когато промяната още не е възможна?

Терапевтът често се пита: „Как да подкрепя този човек или това семейство? Какво би помогнало нещо да се промени?“

Понякога обаче е необходимо да останем и при други въпроси:

Каква промяна всъщност искаме? Означава ли тя едно и също за всички? Какво се надяваме да получим и какво се страхуваме, че ще загубим? Има ли част от познатото, с която все още не можем да се разделим?

Тези въпроси могат да разкрият колко сложно е самото желание за промяна. Можем да искаме повече близост, но да се плашим от уязвимостта, която тя изисква. Да искаме повече самостоятелност, но да се страхуваме, че ще разочароваме важен за нас човек. Да желаем отношения без постоянни конфликти, но още да не знаем как да бъдем чути по друг начин.

Терапевтичната работа създава пространство тези противоречия да бъдат изговорени и разбрани. В него можем постепенно да опознаем и онова, което ни задържа.

Понякога човек стига до признанието: „Разбирам повече за себе си, но още не съм готов да направя тази крачка.“ Това признание има значение. То може да бъде по-честна отправна точка от обещанието за промяна, което в момента не можем да понесем.

Промяната, която не се вижда веднага

Голямата заявка, с която е започнала терапията, може да остане неизпълнена. Разговорите у дома все още да са трудни. Старите конфликти да се появяват отново. Решението да не е взето.

И все пак е възможно нещо да се е раздвижило.

Някой е успял да назове страх, който дълго е прикривал с гняв. Друг е чул в думите на партньора си болка, която преди е разбирал само като обвинение. Появил се е въпрос там, където дотогава е имало единствено сигурност, че „той винаги е такъв“ или „тя никога няма да ме разбере“.

Присъствието на терапевта в семейния разговор вече променя условията, в които той се случва. Появява се възможност познатата история да бъде разказана и чута по различен начин. Това не гарантира желания резултат, но може да отвори място за нещо ново.

Понякога наученото в терапията придобива смисъл много по-късно — при житейски преход, в отношенията с децата, след нова трудност или в срещата с друг терапевт. Не можем предварително да знаем дали и кога това ще се случи. Можем обаче да признаем стойността на разбирането, без да го представяме като обещание.

С какво трябва да се разделим?

В промяната често има и загуба. Може да се наложи да се разделим с позната роля, с определена представа за себе си, с очакването другият един ден да стане точно такъв, какъвто ни е нужен. Понякога оставяме начин да се защитаваме, който дълго ни е помагал, но вече ограничава живота ни.

Тази раздяла има нужда от време. Преди да пуснем нещо, понякога трябва да разберем какво е означавало то за нас и защо сме го пазили толкова дълго.

Затова промяната може да бъде желана и плашеща едновременно. Пътят към нея може да включва колебание, приближаване, отдръпване и периоди, в които сякаш нищо не се случва.

Уважението към темпото на промяната не означава пасивност пред опасността. Когато има насилие, принуда, непосредствен риск за дете, риск от самонараняване или заплаха за живота и здравето, първата задача е безопасността и навременното търсене на специализирана помощ.

Терапията не може да обещае кога този път ще доведе до желаното. Тя може да ни помогне да виждаме по-ясно къде се намираме, какво ни задържа и каква крачка можем да направим сега.

А понякога първата възможна крачка е да си позволим да кажем: „Искам нещо да се промени. И ме е страх какво ще означава това за мен.“